Отдавна не се бяг чувствала така. Напоследък бях свикнала с моята тъмна и малка стаичка, пълна с мъки и страдания. Всъщност, започвах да я намирам доста очарователна. Свикнах с нея и терора ѝ и вече я чувствах безобидна. След всичко, което ме беше накарала да преживея нямаше нещо, с което да може да ме изненада. Триковете на Дявола все някога свършваха, нали?
 Мъчителната ми стаичка обаче явно иска да ме довърши. Точно когато мислех, че изненадите са свършили, от малка, черна и с шипове, разбира се, торбичка излезе истинския взрив. Любов - отдавна умът ми не беше истински отмъкван. Но се появи нов крадец. Взе ми всичко - умът, разсъдъка, сърцето и ме накара да чувствам силни вълнения когато съм около него. Без главния сърдечен орган го обичам. Не знам как е възможно, но е факт. Когато е около мен искам да попитам "Кой запали огън?", но в следващия момент се усещам, че това само аз го усещам.
 За жалост, попаднах в 3D измама, като по филмите, нали се сещаш, читателю мой? Той е толкова близо, а всъщност е доста далеч. Усмихва ми се, гледа ме и ми отговаря когато му пиша електронно. Когато засеча погледа му нахлуват мисли, че не съм му безразлична. Но така ли е? Или аз просто отново си въобразявам, за да се почувствам добре? Отново ли си набивам лъжи в главата, за да надвия тъпата ми мъчителна стая?

..to be continued...
0 Comments