Кой изгаси лампата и ме остави да бродя сама по пътека, създадена от тъмнина? Нямам свещ в ръка, но трябва да вървя, защото нещо не ми позволява да стоя на едно място и да чакам спасение. Всъщност, не знам дали някога ще се спася, но се надявам.
 Вървя по пътеката от години, а в душата си боксувам на едно място. Не мога и не искам да продължа. Защо? Защото да продължа означава да загърбя миналото, а аз съм неспособна да обърна гръб на всички хубави спомени за миговете, прекарани с един човек.
 Ако попитате някой "Кой беше той?" бихте получили отговор от сорта на "Нормален тинейджър". Попитате ли мен обаче ще ви отговоря, че той бе най - милият и най - скъпият човек на света!
 Споменът за момчето, създало смисъла на живота ми, ми носи радост и наслада, но същевременно и бали от мъка и сълзи. Той беше чудесен. Когаме разбираше при проблем - помагаше. Ако не разбираше просто го заявяваше, вместо да се прави, че е наясно. Когато повечето ги нямаше той беше до мен. Винаги знаеше какво би ме развеселило и как да ми лепне усмивка на лицето. Етикетите при него не съществуваха. Би помогнал на всеки във всяка ситуация. Най - важното от всичко обаче беше, че той ме обичаше. Караше ме да се чувствам сякаш за него бях целия свят. Винаги ръката му се е протягала към мен когато съм залитала. Винаги е бил насреща в самотни и тъжни мигове.
 Сега го няма, а аз съм обградена от невидими стени. Опитвам се да се справям с това, което се случва в момента, но съзнанието ми е винаги една година назад. Постоянно блуждая в спомени миговете ни заедно. Непосилно ми е да преодолея липсата му и да се справя със всичкото напрежение. Без него я няма силата на духа ми, няма го и щастието ми. Заклещена съм между два свята. Единственото нещо, което ме успокоява е запалена свещ в тъмнината. Но в огънчето аз отново виждам образа му...
0 Comments