Снощи заспах с надеждата, че днес ще зърна слънчеви лъчи. И друг път е било така и този път не бива да е по - специален, но е! Днес е денят на влюбените, затова се надявах на малко щастие. За мое огорчение с отварянето си очите ми зърнаха старата позната мъгла на мрак и отчаяние. Мислех, че поне на този ден ще има малко щастие за мен.
 По - голямата част от деня ми вече беше отминала в непрогледната тъмнина. Към края се случи чудото. Бях се отказала да чакам щастието. Не виждах смисъл да се надявам за парче сладост и усмивка, и ето че получих цяла торта и пирамида от усмивки. В един момент бях в черната стая с четири стени, а в другия съзрях слънце и природа. Бях на поляна. Тревата беше прясно окосена и миришеше приятно, а също беше отрупана с цветя. Имаше купища маргаритки наоколо, а в средата на поляната беше постлано прекрасно меко одеало в небесно син цвят, отрупано с рози. Върху него имаше кошница. Изведнъж се появи и моят принц. Той беше човекът с когото исках да бъда, но не можех. Не ми беше разрешено. В този миг обаче аз бях там с него. Всичко беше прекрасно, сякаш някой беше направил магия и беше превърнал от мечтата ми реалност. Принцът ми подаде ръка и аз с усмивка подадох и своята. Ах, какъв здрав и същевременно нежен захват имаше! Когато пое ръката ми се почувствах защитена.Държеше ме здраво сякаш ме предпазваше, но и нежно, за да не ме нарани. После седнахме на одеалото и започнахме да се храним един друг с плодовете от кошницата. През цялото време не обелихме и дума. Не искахме да "развалим момента". През останалата част от деня се годехме или той ми правеше букетчета от маргаритки. Колко щастлива бях когато бях в прегръдките му! Политах когато устните му се сливаха с моите. В един момент се опита да каже нещо, но от устните му не излизе и звук. Движеха се сякаш искаше да каже "Обичам те", но нищо не се чу. В следващия миг слънцето се скри, от розите останаха само бодлите, а полянката с прясно окосена трева не беше нищо друго освен онази стара позната ми мъгла. Мекото одеало отново беше онова одеало от преплитаща се мъка, пронизващо ме с шиповете си. Надеждата изчезна и мрака пак се настани в душата ми.
0 Comments