Кога ще видя изхода от цялото това положение, което се създава около мен? Кога ще отворя вратата за света? Кога ще успея да бъда щастлива по онзи начин, по който си представям?
Нима вечно ще се въртя в малкото си кръгче на тъгата? Нима няма да успея да намеря ключа за клетката на затвора, в който се задушавам?
А ако не искам много? Какво, ако искам малко? Какво, ако една свещ в тъмна нощ ми стига, за да изляза през вратата и да вкуся свободата?
Защо винаги трябва да търся изходи от някъде? Защо каквото и да става се озовавам в клетка, на която търся вратичката? И защо този когото искам винаги го няма?
Не може ли поне веднъж човека, който искам да прегърна да е наоколо? Поне веднъж???
Забранено ли е да обичам и да ме е грижа?
0 Comments