Никога не съм мислела, че ще се чувствам по този начин. Никога не съм подозирала, че бих чакала до телефона цял следобед, чувствайки безпокойство в стомаха си както парче стъкло блести за внимание. Никога не ми е идвало на ум, че бих лежала будна през нощта часове наред, мислейки за думите му, смеха му и шегите му отново и отново. Никога не бях проумявала, че бих отложила домашната си работа, за да преглеждам червено - синя кутия от обувки, пълна с набързо написани бележи, рождени картички и различни рисунки на странни фигури, всички от един и същи човек. И винаги съм знаела, че никога не бих проляла сълза за което и да е тъпо момче.
 Странно нещо, любов. Някога си казвах, че ако започна да се влюбвам, бих се отдръпнала незабавно. Бих изхвърлила чувството толкова яростно, че да не може да се върне обратно. Любовта дойде толкова бързо, обаче, че изпуснах шанса си за самозащита. И колкото повече мисля за това, толкова по - малко искам да се защитавам. Искам да задържа чувствата си, те да ме "сграбчат" за рамената като приятната материя на одеало. Да ме "стоплят".
 Мислех, че съня е губене на време. Все пак има цял свят за завладяване! Сега презирам звука от алармата си, защото да се събудя означава да съм сама отново. Сънищата ми са единствената възможност да бъда с него и да гледам в дълбините на сините му очи!
1 Comments